Народът, който имаше всичко!
Поради многобройните стари и нови клишета и спекулации, които са изказвани по въпроса „Откога и какви са българите в Европа?”, ще започна с един предварителен извод:
Българите според домашните и чуждите писмени извори от Античността и Средновековието нямат друга история освен европейска. От IV до X в. те нямат и друго минало, освен християнско.
Едва през 922 г. на сцената се появява и мюсюлманската, но отново европейска (Волжка) България.
Споменатите клишета и спекулации, дори когато преследват диаметрално противоположни цели, еднакво остават в плен на две „магически“ дати: 681 г. – създаването на Аспарухова България, и 864 г. – покръстването при княз Борис. В случая „магически“ не е просто епитет. Тези дати много успешно скриват огромни епохи от културно-политическата история на българите.
Народът, който имаше всичко!
Доц. д-р Веселина Вачкова,
БЪЛГАРИТЕ СМЕ БИБЛЕЙСКИ НАРОД, ПЪРВИЯТ ОФИЦИАЛЕН ДОГОВОР С ВИЗАНТИЯ Е ОТ 480 Г., А НЕ ОТ 681 Г. И СМЕ ХРИСТИЯНИ ПОНЕ ОТ IV ВЕК
Потомци на Ной
Засега първият известен писмен документ, който споменава българите, е „Анонимният римски хронограф“. Той датира от 354 г. и категорично определя българите, които живеят при Кавказ, като библейски народ, произлязъл от Ноевия внук Зиези. Освен че този народ в средата на IV в. е европейски, той е и християнски, защото е споменат сред потомците на избрания род на Сим. Точно от рода на Сим (Сем) според старозаветния разказ, произлизат евреите (семитите), а според новозаветната генеалогия у евангелистите Матей и Лука ще се роди и самият Иисус. В случая обстоятелството, че „Анонимният хронограф“ вероятно е латински превод на „Хроника“-та на учения папа Иполит, само прави сведението със 120 години по-ранно, а верската принадлежност на българите – по-сигурна. Във всеки случай сто години след споменаването в „Хронографа“ арменският историк и участник в събитията Егише описва българите при Кавказ да се сражават в първата велика битка за християнската вяра между Армения и Персия.
В т. нар. Аварайрска битка, на 2 юни 451 г., редом с Вартан Мамигонян стои предводителят на един от четирите християнски полка, българинът Татул Ванандаци. Българският епископ Гад гласува на Събора, който взема решение християните да се опълчат срещу верската политика на Персия, а сред имената на 1036- те християнски мъченици за вярата, паднали в битката, както и сред екзекутираните след нея има немалко ванандски българи.
БЪЛГАРИТЕ СА ЗАЩИТНИЦИ НА ВЯРАТА: В V ВЕК СЕ ВДИГАТ СРЕЩУ ПЕРСИЯ, В VI ВЕК – СРЕЩУ ЕРЕТИЗМА НА ИМПЕРАТОРА, В VIII ВЕК – СРЕЩУ АРАБИТЕ
200 години по-рано Трийсет години след Аварайрската битка е първият официален българо-византийски договор (480 г.).
С него българите се ангажират да окажат военна помощ на ромеите срещу гeтите.
Двете враждуващи страни са християнски, а за Йордан, най-големия историк на гетите, е достатъчно да уточни относно българите само, че „са станали толкова могъщи поради нашите (на гетите) грехове“. В западните извори тогавашният български владетел Бузан (Бузес) е титулуван „крал“, (rex), a във византийските „Кратки исторически хроники“ се отбелязва, че точно по времето на тогавашния император Зенон в центъра на Константинопол е била издигната статуя на българин.
Иначе казано, нямаме никакви основания дори да допуснем,че в конфликта чрез договор е бил привлечен някакъв непознат и/ или езически народ.
Абсурдността на подобно допускане е очевидна както от споменатите предходни, така и от последвалите събития: още трийсетина години след договора от 480 г. българите вече са основна военна сила в бунта на православния претендент за византийския престол Виталиан срещу императора монофизит Анастасий.
Сведенията на византийските историци Евагрий Схоластик и Теофан Изповедник се потвърждават от едно малко известно, но изключително красноречиво домашно свидетелство. Българите, поне до Възраждането, изглежда, са възприемали като свой пръв християнски владетел тъкмо Виталиан. Поне към този извод навежда изброяването на българските владетели в „История“-та на йеросхимонах Спиридон Габровски, писана в края на XVIII век. Тя завършва със списък на българските „крале, князе и царе“, сред които фигурира „крал Виталиан“, който управлявал „около 514 година“. При подобен, незатормозен от свръхвалоризирани дати и имена прочит на историята никак не е учудващо, че Спиридон Габровски изброява петима български владетели, царували след Виталиан през VII вeк. Известният днес като „създател на Велика стара България“ Кубрат (в текста – Обрат) е просто един от петимата. Спиридон не намира за нужно да спомене нито „създателя на Дунавска България“ Аспарух, нито „магичната“ дата, която днес се свързва с него – 681 г. Четирима траки императори Тук за пълнота на картината ще припомня следното: мнозина възрожденски автори, като този на анонимната, но достатъчно авторитетна „Зографска история“ от XVIII в. са склонни да причисляват към българските владетели всички „българи на римския престол“. Така листът се увеличава неимоверно, като включва всички императори траки от Максимин Трак (III в.) през Константин Велики (IV в.) и Юстиниан Велики (VI в.) до Василий Македонец (IX в.).
Това специфично схващане на историята, при което българите безпроблемно се идентифицират изобщо с коренното население на Балканите, най-общо наричано „траки“, има основания, доколкото Византия е империя и за съседна България определено не е било безразлично дали на имперския трон е стоял неин сънародник, или иноплеменник.
Още повече че през VII и VIII век България също добива класически имперски характеристики.
Позицията на йеросхимонах Спиридон очевидно е насочена към максимално ясно диференциране на собствено българското във всяко отношение, в т.ч. и на собствено българските владетели. Това, че днешните наши учени по-често споменават Виталиан като „скит или гот“, е проблем на изгубената логика на автори като Спиридон. Синовете на Виталиан, които стават знаменити генерали на Юстиниан, носят имената Бузес, Куцис и Венил. Все звучни тракийски имена, както и би било редно, предвид, че баща им е от Шуменско.
А доколко тези тракийски имена са звучали на предците ни като български, е ясно от красноречивото „съвпадение“, че един от Виталиановите синове е съименник на българския владетел, с когото Византия сключва договора от 480 г.
този контекст е очевидно, че когато епископ Йоан Никиуски разказва за кръщаването на кан Кубрат в Константинопол в началото на VII век, разказът му не трябва да се схваща като споменаване за първо покръстване на български владетел, а като уточняване къде и с кого (с бъдещия император Ираклий) е кръстен бъдещият владетел на Велика стара България.
Не по-малко очевидно е защо през 705 г. внукът на Кубрат, кан-кесар Тервел, помага Юстиниан II – внука на Ираклий, да си върне престола, а през 718 г. спасява византийската столица от най-опасната до средата на XV век мюсюлманска обсада. Никак не е учудващо накрая защо Тервел ще бъде канонизиран под името св. Тервел-Теоктист и ще фигурира неизменно в българските църковни стенописи от епохата на Възраждането. Не е странно и защо в утвърдения към VIII в. текст на Богородичен химн акатист (химна на Константинопол) единственият народ, споменат редом с ромеите, е българският.
Странното е какво точно се случва при управлението на кан-княз Борис Михаил и защо последвалата историография толкова държи българите да са се покръстили едва тогава, при положение че още Паисий отправя горчив укор към сънародниците си, че са забравили своя владетел „св. Тривелий“, знаменития победител на друговерците. Делата на св. Борис-Михаил обаче са от друга епоха и съответно –тема за различна статия. Тук нека започнем от подвига на Тервеловите българи при Константинопол през 718 г. и, връщайки събития назад, да видим с какво друго освен с християнството си са били известни в Европа ранните българи. Народ, който имаше всичко…
Досега видяхме българите, схващани изключително като защитници на вярата – в средата на V в. се вдигат срещу огнепоклонническа Персия, в началото на VI век – срещу еретизма на византийския император и в началото на VIII век – срещу ислямизираните араби.
Паралелно българите се появяват в европейските извори от III-IV век нататък не само с ясна верска характеристика, а и с изключително устойчива политическа характеристика – те са воинският народ par excellence. Тъкмо такова ранно и масово оценяване е съхранено в „Похвално слово за крал Теодорик“, написано в далечната 507 г. от св. Енодий, епископа на Тичино (по-късно Павия):
„Това е народът (българите), който преди тебе (крал Теодорик Велики) имаше всичко, което е пожелавал. Народ, придобиващ титли за благородство само чрез пролята неприятелска кръв, за който бойното поле прославя рода… Те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои, и народ, който дълго време е завършвал войните си само с един набег… По-рано (българите) вярваха, че целият свят е открит за тях, сега вярват, че за тях е затворена само тази част от земята, която ти (крал Теодорик) пазиш.“
Стена на срама
Гордостта на Енодий в случая е мотивирана. Той говори за спечелената от крал Теодорик битка при Сирмиум (Сремска Митровица).
В битката според франкските автори Екехард и Зигеберт загиват „кралят на гепидите Трипсила и кралят на българите Бузан“. Но доколко тази загуба се отразява върху имиджа на българите, можем да съдим от факта, че споменатият по друг повод император Анастасий строи няколко години по-късно (512 г.) за защита на Константинопол от българите т. нар. Стена на срама. Последната е известна и като Грандиозната раннохристиянска базилика при гр. Белово, където според традицията е било седалището на св. Никита Ремесиански
Дългата стена, понеже наистина е била внушителна – над 70 км, опасваща Константинопол от море до море.
Точно по времето на Анастасий според приписките на „Манасиевата хроника“ българите окончателно се установили в земите на юг от Дунав, като първо заели „Долната земя“, т.е. Охридско, а после и останалите територии. Не по-малко красноречиво свидетелство за ефимерността на Теодориковата победа дори в локален мащаб е последвалата съдба на земите около Сирмиум.
Унгарските извори разказват за внушителната победа на следващия български владетел Кеан Ве-лики (у Блазиус Клайнер – Реанус), който не само отвоювал Сирмиум, а на връщане „завзел земите около Банат и Тиса“. Това завоевание било ознаменувано с договор между Кеан и Анастасий. Кеан „нарекъл земите си България и царувал дълго, а след него царували и синовете му“.
Страшните в целия свят българи
Към средата на VI в. Йордан изказва цитираното мнение за връзката между греховете на гетите и все по-голямата сила на българите, а римският сенатор и учен Касиодор пише до сената за почестите, които трябва да бъдат давани за победа над „страшните в целия свят българи“. В същата панегирична тоналност звучи
и разказът на Павел Дякон за „българския опит“ на неговия народ – лангобардите. Ламисио, първият значим крал на лангобардите, доказва правото си над престола с победа над българите, които през 439 г. са погубили Агилмунд – предишния лангобардски владетел и осиновител на Ламисио. В „История на лангобардския народ“ българите са сравнени нито повече, нито по-малко, а с легендарния народ на жените воини амазонки, в съседство с които според автора живеели.
В ЙЕРОНИМОВАТА КАРТА ОТ IV ВЕК И АНОНИМНИЯ РАВЕНСКИ ХРОНОГРАФ ОТ VI ВЕК БЪЛГАРИЯ Е В ЦЕНТЪРА НА БАЛКАНИТЕ.
При подобно неподвластно на „магичната“ 681 г. представяне на българската история става обяснимо защо в Йеронимовата карта от IV в. и Анонимния Равенски хронограф от VI в. България се намира в центъра на Балканите и обхваща Мизия със съседните є територии. Всъщност въпросът, който логично се появява, е: какво є е особеното на годината 681-а, когато е сключен поредният, четвърти българо-византийски договор между Аспарух и Константин IV Погонат.
Внася ли тя нещо ново в сравнение с договорите от 480, 512 и 632 г. (между кан Кубрат и император Ираклий, заедно с когото Кубрат е кръстен в Константинопол). При много, наистина много голямо, а и не съвсем безкористно старание уникалността на 681- а, както и на всяка друга година би могла да се открие. Все пак много по-интересно и полезно занимание би било да се види например защо великият български крал, при когото българите овладяват „Долната“, а сетне и „Горната земя“, е запомнен като Кеанус Магнус. Кеан не е друго, а една от древните титли на келтските владетели (означава „най-издигнат“, „глава“, каквото означава и българското „канас“). Или какъв светогледен модел е кодиран в мисленето на българите за териториите им като „Долна“ и „Горна“ земя, а не, да речем, като Долна и Горна България, Мизия и т.н. Тези и многото подобни прелюбопитни въпроси обаче също са тема на друга статия. За друго изследване е и фундаменталното питане: откога наистина българската култура е писмена и коя или по-точно – колко писмености са използвали предците ни през Античността и Средновековието. Фактът е, че най-късно през VI век св. Никита Ремесиански не само проповядва на Балканите не на латински или гръцки, а на говоримия местен език, но и използва Библия, написана на него…
https://spisanie8.bg/%D1%81%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5/%D1%81%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5-8-%D0%B1%D1%80%D0%BE%D0%B9-22020-%D0%B3.html
