КАРГОНСКИЯТ БАЩА НА НАЦИОНАЛНИЯ ТРИБАГРЕНИК 1876 – 1877г.

КАРГОНСКИЯТ БАЩА НА НАЦИОНАЛНИЯ ТРИБАГРЕНИК 1876 – 1877г.

          На 3 юли 1895 г. около 20 часа на централната софийска улица „Раковски” наемните убийци Халю, Талю и Боне садистично насичат с ятаган и тесак (голям нож), добре наточени и намазани с развален (т.е. отровен) зехтин, 41–годишния доскорошен премиер Стефан Стамболов. „Българският Бисмарк” получава 11 дълбоки рани по челото, темето и слепоочията, извадено му е дясното око, а ръцете с които се е мъчил да се прикрие от ударите, са накълцани и почти отрязани от китките му… Научавайки вестта за зловещия варварски акт на кървава политическа разправа с големия българин, един много заслужил за Отечеството ни ямболец в тоз час е повален от тежка „дамла” (парализа на сърцето; мозъчен удар; апоплексия) и издъхва както цар Самуил (1014 г.) при вида на ослепените си 14 или 15 хиляди воини… Погребват го в старата алея „Архангел Михаил” на Централните софийски гробища. Името на този ямболец е Иван Параскевов, а за родната ни история той е човекът, проектирал, финансирал и реализирал (с труда на 13–14-годишната си дъщеря Стилияна) през 1876/77 г. съвременния български трицвет. В тази статия обаче за тъй нар. „Браилско знаме” ще споменем само мимоходом, защото този научен проблем е достатъчно добре осветлен в ямболското краезнание. Но не така, струва ни се, стои въпросът с проучванията върху биографията на Иван Параскевов, който някак все остава в сянката на дъщеря си Стилияна.

И тъй, нека да видим какво се знае за житейския път на този забележителен ямболец. Роден е най-вероятно през 1823 г. и е едно от 5-те деца (3 момчета и 2 момичета, едното от които става снаха във видния ямболски род Козловски) на Параскев Петров и жена му Хаджи Ангелина. Семейството било заможно, препитавало се както повечето тогавашни ямболци със земеделие и скотовъдство. домът му се намирал на ул. „Варна” N 14. Две от трите момчета –  Панайот и Иван (той бил най-малкия син) израснали като будни младежи с буен нрав и свободолюбив дух, което ни навежда на мисълта, че несъмнено са с войнишко потекло, както, впрочем, и всички тогавашни каргонци. Панайот и Иван обаче не си стоели в чисто българския Каргон, а ходили да си „показват рогите” демонстративно пред мюсюлманите в „Ески (т.е. Стария) Ямбол”. Често те се разхождали нагиздени със силяхлъци (т.е. кожени пояси с преградки за оръжие: пистолети, ками, ножове, ятагани и тям подобни), от които се подавали главичките на  обковани със сребро пищови. Това водело до разправии със османските власти, но на братята все им се разминавало, защото може би като „войнуци” те са имали известно право да носят оръжие. Пък това се случва през 40-те години на XІX в., когато в Османската империя е започнала т. нар. Ера на Танзимата (реформите) и е имало една лека либерализация в рамките на робството… Панайот и Иван Параскевови обаче имали още един „нездравословен” табихет. Много обичали щом от минарето на Ески джамия завика ходжата, те да препускат наоколо с хубавите си врани коне и с тупурдията си да смущават намазите (мюсюлманските молитвени ритуали, които са 5 пъти на ден). Затова накрая ямболския аянин (градоначалник) решил да ги прибере в кауша. Двамата братя обаче усетили какво са си „надробили” и преценили, че пред тях възможностите са три: каушът, гората или чужбина. Избрали си третия вариант и препуснали с конете си към Бургаската скеля (пристанище). В Бургас набързо продали конете и с френски параход отплават за Одеса. Не е много ясно кога точно Братя Параскевови напускат България (и съответно – Османската империя) по посока към Русия, но ако се съди по личния печат на Иван Параскевов, емигрирането им е не по-късно от 1851 г. Не е ясно също така колко време са се задържали в Одеса, но във всеки случай през Кримската война (1853/56) Иван и Панайот са вече в Браила – полубългарски и полуямболски град във Влашкото княжество на дунавския бряг срещу Северна Добруджа. Браилските българи помогнали на братята да се устроят и те „развъртели” търговия. Наскоро обаче Панайот се разболял и починал… А предприемчивият по природа Иван, попаднал в условията на една свободна страна, с бързи крачки се замогвал. Той взел под наем (или пък построил и отдавал „под кирия”) големи складове (хамбари) на браилското пристанище, прекупувал жито и мед, овце и вълна, дървен материал и ги препращал по пазарите на Влашко и Молдова (двете княжества се обединяват през 1858/61 г. в едно княжество – Румъния), Османската и Хабсбурската (Австрийската) империя. Наема параходи и превозва стоки с тях чак до Виена. В Браила Иван Параскевов се оженил през 1862 г. за българката Недялка и през 1863 г. се ражда дъщеря му Стилияна, а по-късно – синът му Георги и другата му дъщеря Мария. Забогателият в свободна Румъния каргонлия не забравя българския си корен, род и Родина и домът му в Браила става център на патриотична деятелност. Тук често се набирали средства – било за оръжие на чети, било за учението на някое будно българче, било за издаването на български книги за школска и черковна употреба… Параскевов (наред с други бележити ямболци – братята Костаки и Васил Попович и Диаманди Христофорович) се явява един от основателите през 1869 г. в Браила на Българското книжовно дружество (преименувано през 1911 г. в Българска академия на науките). Бай Иванчо, както със симпатия почнали да го наричат приятелите му, бил привърженик на т. нар.Добродетелна дружина (или Комитет на „старите”), която стриктно следва внушенията на Русия, откъдето (както ще се окаже – с основание) се очаква да дойде българското избавление. Сред гостите на Параскевов често се виждал Георги Раковски (винаги придружаван от голямото си куче), а през наситената със значими събития 1876 г. в дома му можело да се срещнат напр. Иван Драсов и Светослав Миларов, които тогава издавали в Браила в-к „Възраждане”.

И тъй, идва есента на 1876 г., когато се предчувства, че (след разгрома на българите през Априлското въстание и на сърбите в Сръбско-турската война) наближава поредната Руско-турска война… Оттам насетне до май 1877 г., т.е. повече от  половин година, уважаваният браилски търговец на дървен материал Иван Параскевов е „настроен на вълна” ”Българско знаме за българите-доброволци (опълченци) в руската армия”. В това т.нар. „Браилско знаме”, ушито от дъщеря му Стилияна под неговите напътствия, подредбата на трите цвята за първи път е както сега, т.е. бяло-зелено-червено.

На 8/20 май 1877 г., когато Освободителната война вече е обявена, но още не са почнали бойните действия, Иван Параскевов е приет (заедно със Стилияна) в румънския град Плоещ от руския главнокомандващ – великия княз Николай Николаевич (брат на Цар Освободител). Ямболецът поверява на Николай своето българско знаме, а великият княз в отговор му подарява сабя. На 14-годишната Стилияна братът на руския цар пък подарил златно кръстче на златна верижка и поискал от Иван Параскевов да разреши на дъщеря си да постъпи на учение като стипендиантка в пансиона за благородни девици в Санкт Петербург. Заслужава си да припомним и запомним достойния отговор на многозаслужилия  ямболец. Той заявява на великия княз: „Благодаря от сърце, Ваше Високоблагородие, но не искам хората да рекат, че с това знаме желая да проправя път на детето си. Аз съм човек заможен и мога да я пратя да учи, където тя иска и ние с майка й решим!”

„Браилското (а защо не Ямболското?) знаме”, за разлика от Самарското, не стига до Българското Опълчение и се запазва непокътнато през Освободителната война (1877/78 г.). Точно една година след края на войната, през март 1879 г. един от близките на Иван Параскевов внася знамето в заседателната зала на Учредителното събрание в Търново. Всички депутати го посрещат със ставане на крака и на 26 март (или 7 април по нов стил) с. г. окончателно приемат член 23 от Търновската конституция да гласи: „Българското народно знаме е трицветно и се състои от бял, зелен и червен цвят, поставени хоризонтално.”

На следващата 1880 година създателят на родния ни трибагреник се завръща от емиграция. Установява се в София, където си купува къща на ул. „Сердика” (зад Централната минерална баня) и продължава търговската си дейност. В свободна България Иван Параскевов еволюира във възгледите си, като от краен русофил постепенно се превръща в ревностен и вдъхновен почитател на „русофоба” Стефан Стамболов. Тази еволюция, впрочем, илюстрира прагматизма и трезвомислието на видния ни съгражданин, защото от сегашна гледна точка е ясно, че той е бил прав като русофил преди Освобождението, но също дотолкова е бил прав и като стамболовист във вече Свободна България… Просто самата история показва и доказва правотата както русофилството до Трети март 1878 г., така  и на стамболовизма (т. е. национализма) след това…

Петнадесет години живее и се труди в Нова България бележитият ямболец Иван Параскевов до онзи злокобен юлски ден на 1895 г., когато 72годишното му сърце не издържа на жестоката вест за съсичането на „Българския Бисмарк”…

ХАРАЛАМБИ БАЕВ

откъс от книгата “Каргона  и каргонци –  640 години

стожер на българската свяст в Ямбол” издадена от НТС – Ямбол