ОТЕЦ ПАИСИЙ ОТ КАРГОНА – І ЕДИН ЯМБОЛЕЦ И ЦЯЛО БЪЛГАРСКО

1903г.

ОТ „Св.ГЕОРГИ” КЪМ БОЖИ ГРОБ

…….

ОТЕЦ ПАИСИЙ ОТ КАРГОНА – І

ЕДИН ЯМБОЛЕЦ И ЦЯЛО БЪЛГАРСКО

Проучвайки житейския път на бележития ямболец Архимандрит Паисий Пастирев, установхи един любопитен факт: този виден наш съгражданин по един или друг начин е свързан с цялата българска етническа територия, както и с някои български общности извън нея в (Цариград, Мала Азия, Молдова, Казан, Украйна). И тъй нека проследим житието и митарствата (т.е. обикалянията по разни места) на ямболския отец Паисий. Той е роден в Ямбол на „Чист понеделник” (т.е. понеделник, в който не се е падал никакъв важен църковен празник) през март 1876 г. Майка му Христина (Христица) Николова Николова е родена около средата на ХІХ в. във Одрин, но 15 годишна идва с родителите си (баща й военен лекар) в Ямбол. Бащата на отец Паисий (рожденото име на отеца е Димитър) е Иван Димов Пастирев, известен в Ямбол като Димоолу Иванчо Чорбаджи. Прадядото на Иванчо Чорбаджи – Иван Кехая – е бил от Преслав, заселил се в Сливен, а да живее в Ямбол идва бащата (Димо) на Иванчо Чорбаджи. Дотук виждаме връзката (кръвна родова) на о. Паисий както със Северна Тракия (Ямбол, Сливен), така и с Одрин и с Мизия (Преславско).

Димитър (от 1895 г. – Паисий) Иванов Пастирев има двама братя и две сестри. До трети (сега – седми) прогимназиален клас включително, той учи в Ямбол а ІV (сега – VІІІ) клас завършва в Сливеската гимназия. През 1891/92 г. юношата Димитър боледува, поради което не е ученик. През лятото на 1892 г. той прекарва с родителите си 2-3- месеца в Цариград, където 1 месец учи в българско духовно училище. Цариград е извън българското етническо „землище”, но тамошната българска колония е била вероятно около 40-хилядна. От столицата на Османската империя през окотмври същата 1892 г. Дим. Пастирев се озовава в Самоков, където постъпва в І клас (курс) на тамошното духовно училище. Тук младият ни съгражданин учи 2 години, след което през учебната 1894/95 г. е в V клас на Духовната семинария в Киев (тогава – в Руската империя). След приключването на тази учебна година той си идва в Ямбол, откъдето на 24 август (по стар стил) 1895 г. тръгва през Цариград отново за Русия. Още през септември обаче Димитър си взима 15 дни отпуск от Киевската семинарияи пак се озовава в Цариград. Тук се осъществява горещата му мечта да се посвети в служба на Бога и Църквата – на 24 септември (ст.ст) 1895 г. 19 и половина – годишният ямболец Димитър Пастирев е подстриган за монах под името Паисий, което му е дадено от самия български екзарх Йосиф. Само след два дена монахът Паисий е ръкоположен в желязната ни църква „Св. Стефан” в Цариград за йеродякон и още същия ден (26 септември) отплава с параход за Киев. През следващата 1896 г. той завършва с отличен успех Киевската духовна семинария и от септември с.г.е вече студент в Казанската Духовна академия, която завършва през 1900 г. пак с отличиеи с титлата „кандидат на богословието”. Казан е град на волжките българи, но за жалост както през 1896 – 1900 г. (когато О. Паисийе студент там), така и до днес потомците на водените от Аспаруховия брат Котраг (пра)българи са назовани с подигравателното „казански татари”. Така че общуване между отец Паисий и местните жители на Казан като на българин с българи явно не е имало… (Кой да се сети, че Казан, Казанлък и Котел са географски имена с общ корен?). А междувременно на 30 ноември 1898 г. в Сливен О. Паисий е „повишен” в сан Йеромонах. През 1900 г. той си идва в Ямбол и малко време е протосингел на Сливенкската митрополия, но скоро отново става студент в Руската империя – този път по право в Новоросийския университет в Одеса. Тук младият йеромонах за първи път среща бесарабски българи (областта Бесарабия по онова време е в Руската империя, но сега е поделена между Молдова и Украйна). Голяма част от бесарабските българи са от Ямболския край, преселили се в Русия най-вече през 1830 г. От бесарабските българи произлизат пък таврийските българи. (Таврия се намира по северния бряг на Азовско море и сега е в Украйна). В началото на ХХ век бесарабските и таврийските българи са били общо около милион и половина и отец Паисий (нека го кръстим Ямболски) развива сред тях изключително активна родолюбива деятелност. Той дори се опитва (и почти успява) да създаде край „столицата” на бесарабските българи Болград, български манастир, за което подробно съм писал в книгата си „Ямболци от старо време” (виж там статията „Бесарабската мечта на Паисий Пастирев”). Официална Русия с нейния панславизъм обаче проваля патриотичното начинание на нашия съгражаданин, като отгоре на това го и изхвърля от своите предели. Това става през 1903 или най-късно 1904 г. По обратния път от Одеса към Ямбол екстернираният монах минава през Кралство Румъния, където служи в българските църкви църкви на градовете Галац и Тулча. Галац се намира в онази част на Молдова, която тогава (1903/4 г.) и сега си е в Румъния. Той е близо до „Отвъд дунавския Ямбол” – Браила – и макар да е извън нашата етническа територия, явно че четвърт век след Освобождението ни е продължавал да си има и български заселници в „Хъшовските времена”. А колкото до Тулча, то тя си е в българското землище, но още по Сан Стефанския мирен договор (3 март по нов стил 1878 г.) е предадена на Румъния като част от областта Северна Добруджа. Официлна Румъния също не приветства изявите на Паисий Ямболски, тъй като те поддържат българския дух на нейна територия, а това е крайно нежелателно. И отец Паисий е екстерниран от Румъния.

От 24 октомври 1905 г. до срещу Архангеловден през 1906 г. нашият съгражданин е игумен на Бачковския манастир в Родопите и като такъв още в края на 1905 г. открива там гроба и мощите на Св. Патриарх Евтимий Търновски (виж за това подробно в статията ми „Ямболският Шлиман в „Делник” от 4 ноември 2004 г.). В края на 1906 г. и през 1907 г. Архимандрит (такъв е от 27 декември 1905 г.) Паисий Пастирев е в Св. Гора Атонска и на поклонение (хаджилък) на Божи Гроб. От 1907 до началото на 1915 г. той служи самоотвережено сред неосвободените българи в Македония, Тракия и Цариград. Най-напред (1907 – 1909 г.) е председател на Радовишката църковна община, като отговаря за 31 села в околията, 19 от които – чисто български, а другите 12 – смесени (българи и мюсюлмани). През 1909/10 г. Паисий Пастирев е в Струмица, като замества намиращия се в Царигрпад струмишки митрополит Герасим. Към Струмишката епархия спадат и Дойранско и Гевгелийско, за които  български земи нашият съгражданин също се грижи. Радовиш, Струмица, Гевгели и Дойран по онав време са в Османската империя, а сега – в източната част на Република Македония. От октомври 1910 г. отец Паисий е преместен от Вардарска в Егейска (Беломорска) Македония – в гр. Драма (сега – в Гърция) като управляващ тамошната епархия на Българската екзархия. Следващото назначение на Архимандрита от Ямбол е вече в самия Стамбол. Тук, в Цариград, той от 17 май 1912 г. е председател на българската църковна община „Св. Стефан” в престижния квартал „Фенер” (или „Фанар”), където живеят фанариотите. Под духовната власт на отец Паисий Ямболски са и българите от околнистите на Цариград, както и тези от Чаталджанско. По време на Балканската война (1912/13 г.) той три пъти обикаля и служи сред българите от стратегическия регион на Чаталджа. При третия път е арестуван от османските власти и осъден като „български шпионин” на 7 години затвор в Адана (в най-южната част на Мала Азия, близо до Сирия), от които обаче „излежава” само един месец. Завърнал се отново в Цариград, отец Паисий допринася за сключването на мирен договор между България и Османската империя на 16 септември (ст.ст.) 1913 г. след нашето поражение в Междусъюзническата война. Както пише в биографията на съгражданина ни, „по напомнянето на отеца Архимандрита в текста на договора се поставя клауза, чрез която се дават църковни правдини на българите, оставащи под турски режим, както и на тия, които живеят в Мала Азия”. Вижда се, че Паисий Ямболски е свързан косвено и с малоазийските българи, но за жалост не успява да им помогне и те са прогонени от османците между  1914 и 1922 г. Архимандритът има заслуга и за друга българска земя – Западна (Беломорска) Тракия. Според Цариградския договор (от 16 септември 1913 г.) тя е трябвало да бъде към Царство България, но лидерите на българомохамеданите в тази област (и по конкретно – в Гюмюрджина и Дедеагач) не желаят да живеят в християнска държава. И те провъзгласяват т. нар. Гюмюрджинска република – нито към Османската империя, нито към България…

Със съдействието и с дипломатически усилия на отец Паисий тази българска земя се включва през 1913 г. към нашата държава, но за жалост само до 1918/19 г. Все след Междусъюзническата война (лятото на 1913 г.) ямболският духовник проучва и геноцида над българите в Одринско – поредната наша етническа територия, която сме изгубили завинаги…

Докато пребивават в Цариград, отец Паисий по косвен начин се свързва и с най-западните български земи – Поморавието които през 1878 г. преминават от сръбска под османска власт. Тази връзка се осъществява по твърде оригинален начин: през 1912 г. нашият съгражданин сред купища боклук в камбанарията на Желязната църква „Св. Стефан” два сандъка с кости. Оказва се, че това са тленните останки на прогонените от новите сръбски господари и починали в Цариград български владици в Поморавието-Пиротския и Нишавския. Отец Паисий ги погребва с чест в благоустроения църковен двор.

В Цариград ямболския духовник остава до началото на 1915 г. което си е „див” героизъм след кървавите изстъпления на османците през 1913 г. срещу българите в империята. (Дори и Екзарх Йосиф е принуден още на 13 ноември 1913 г. да напусне Цариград и да се премести в България). През 1913/15 г. архимандрит Паисий е бил ректор на българсакта Духовна семинария (в цариградския квартал Шишли), в която е учил един месец през 1892 г. От Цариград отецът си идва в Ямбол, но не след дълго – през есента на същата 1915 г., когато България влиза в Първата световна война – той става военен свещеник. Бил е и проповедник по южното ни Черноморие, а от края на 1917 г. става протосингел на Сливенската митрополия. От 10 януари 1923 г. до пенсионирането си през 1927 г. архимандрит Паисий  е бил за втори път игумен на Бачковския манастир в Родопите. Следващите 16 години до кончината си бележитият ямболски духовник прекарва в близкия до този манастир Асеновград, където на 4 август 1943 г. приключва земния му път.

Надявам се, че от гореизложеното читателят се е уверил, че и нашият Ямбол е излъчил една историческа личност , която не по туризъм, за да служи „на ползу роду” е пребродила надлъж и нашир (почти) цялото „землище”, „де българин живей”. Също като хилендарския йеромонах Паисий като отец Матей Преображенски (Миткалото), като Дякона… За ямболския архимандрит Паисий Пастирев не е било необходимо да опознае Родината, за да я обикне. На него обичта към Бога и към България си му е била дадена по рождение. Боголюбие и българолюбие са били неразривно преплетени в широката му и чиста душа. А частици от мощния му дух навярно още оказват благодатното си въздействие навред, където доблестно е служил…

ХАРАЛАМБИ БАЕВ

“КАРГОНА И КАРГОНЦИ”

ЯМБОЛ