90 години от рождението на Стефан Чирпанлиев
ЯРКА ЛИТЕРАТУРНА ЕМБЛЕМА НА ЯМБОЛ
90 години от рождението на Стефан Чирпанлиев
Навярно малцина у нас се замислят и оценяват невероятния уникален принос на града, разположен на големия завой на Тунджа и неговия регион в съзиждането на националното ни духовно битие.
Под тяхното топло южнобългарско небе се раждат именити наши писатели, поети, артисти, художници, композитори, учени, творци, посветили ум и сърце, талант и вдъхновение на културния просперитет на Отечеството ни.
Сред тях се откроява и забележителната фигура на всеотдайния автор на родната ни художествена книжнина Стефан Чирпанлиев, от чието рождение се навършват девет десетилетия на 18 март т. г.
Този повод ме застави да нахвърлям някои по-съществени щрихи от възрожденския му и изключително съдържателен житейски и творчески път.
Роден е на 18 март 1936 година в гр. Ямбол, където завършва гимназия през 1954 г., след което през 1960 г. и висшето си инженерно образование в столичния ВИАС.
Още като студент обаче се увлича в литературно-творческа дейност и се нарежда сред ентусиазираните основатели на студентския литературен кабинет „Димчо Дебелянов”.
Сетне, макар че като специалист се потапя ревностно в динамиката на строителния ритъм на родината ни, умело съчетава инженерната си дейност с втората си ненаситна любов – литературното творчество.
А за отбелязване е, че афинитетът му към литературното творчество датира още от 1954 г., когато започва да публикува и първите си разкази в Ямболския окръжен вестник „Народен другар”.
В първите му белетристични творби битува предимно строителната тема – в която оживяват дълбоко емоционалните му романтични съприкосновения с тружениците от строителните скели.
Поет от примамливите вълни на все по-завладяващата го изящна словесност, младият инженер решава да стъпи още по-здраво на потребната му теоретическа почва и през 1968 г. се дипломира и като специалист по българска филология в столичната Алма Матер.
Това разпалва невъзвратимо новите му интелектуални амбиции, неусетно попада в света на журналистиката, белетристиката, оглавявайки и Окръжния съвет за изкуство и култура в родния си град.
А не след дълго застава начело като авторитетен и желан ръководител на местното писателско дружество.
На този пост той разгръща всеотдайна организаторска дейност, която извиква на живот неподозирания творчески потенциал на колегите от родния му град и на практика с вродената си доброта и лично дарование стимулира тяхното професионално израстване.
Инак Ямбол едва ли би се гордял с престижното присъствие в националния ни литературен живот на Любомир Котев, Христо Карастоянов, Георги Братанов, Тенко Тенев, Димитър Бечев, Денка Илиева и мн. др. талантливи литературни творци, допринесли за обогатяване на отечественото ни художествено слово.
Пътьом, расте като авторитетен културен деец и талантлив литературен творец довчерашният инженер, отдал се безрезервно на новото си интелектуално поприще.
Паралелно с многобройните му публикации в местния и национален литературен печат се появяват на бял свят и първите му самостоятелни художествени произведения.
Така през 1970 г. в ръцете на читателите ни е дебютната му книга „Докато превали”, която се радва на гостолюбивия прием на читателската ни общественост и отприщва бента на завладяваната с години творческа енергия.
Все още млад обаче автор, Стефан е с прецизно перо и не бърза да се явява пред читателите си с непълноценно и неизпипано в художествено-естетическо отношение четиво.
Междувременно отправя своя изпитателен поглед към съблазняващите го дебри на Българското възраждане. А този интерес си има и своите дълбоки корени.
Майка му е родена и израсла в с. Медвен, родното място на Захари Стоянов и това поражда в него неукротимия пиетет към атрактивните романтични възрожденски страници от родната ни история.
Заема се и ненаситно се рови из спомени, архивни документи, предишни проучвания на учени-историци, историографски публикации у нас и в чужбина.
Плод на тези му ревностни изследователски усилия е забележителното му произведение „Медвенският размирник” /1978/.
С нейната поява неуморимият изследовател си поема само удовлетворителен солук, без да се отказва от пожизнено грабналия го магнетизъм на тази тема.
Неслучайно за дългогодишните му приносни изследвания върху цялостното житие и битие на автора на „Записки по българските въстания” е удостоен със званието Доктор на историческите науки.
Но това е друга тема за разговор. За съжаление Стефан беше поразен смъртоносно от коварен инфаркт на 21 юни 2002 г. и приживе не можа да изпита удовлетворението от своя труд, а книгата му излезе от печат след неговата кончина. Съдба!
Но още от най-ранното си детство той е закърмен с бурните години на национално-освободителната ни борба и неизменно е живял с магнетичната героика на Възраждането ни.
Затова да не ни учудва, че цял живот го е вълнувал напрегнатият революционен и мъжествен път на Апостола на свободата и синовното си преклонение към първородния син на Гина Кунчева от Карлово излива във великолепната си паметна книга „Дяконе, с вази сме до смърт” /2002/.
Да не говорим за любимото сладостно сродяване със скъпото на сърцето му майчино родно място, на което посвещава „Славослов за Медвен” /1981/.
Същевременно писателят никога не остава чужд и на непрестанно пулсиращите неспокойни социално-икономически и политически процеси у нас през годините на възходящото съзидание на социалистическа България /„Възроден Ямболски окръг” /1979/.
Заедно с това не по-малко ни впечатлява и невероятната му обич към най-малките ни читатели, за което красноречиво говорят и изданията му „Как Камъчко стигна морето” /1985/, „Баба Кукумявка” /1989/, „Момчето, което можеше всичко” /1994/ и др. заглавия за малчуганите.
Обект на заслужено внимание обаче са приносните му издания за възрастни, в които безспорно откриваме неговата творческа човешка и философска същност – „Неотмилели стихове” /1992/, „Какаово утро в Бамако” /1993/, „Интелигенцийо-о” /1997/ и др., които го разкриват като дълбоко мислеща творческа личност.
Когато се опитваме да характеризираме творческата физиономия на Стефан Чирпанлиев, не бива да го търсим само в територията на прозата, защото той плуваше не по-малко похватливо и във водите на мерената реч.
Да си призная, пламнах от спонтанно възхищение, когато след едно съюзно събрание на 13 октомври 2001 година, се настанихме в едно уютно столично кафене с Евтим Евтимов и Христина Димова от Ракитово и Стефан, сияещ от умиление, още с настаняването ни извади от чантата си своята нова стихосбирка „Цветя на добротата”, връчвайки я усмихнат най-напред на поета от Петрич.
Той пък веднага махна засмян с десница, че поема цялата черпявка на масата. Създаде се задушевна атмосфера, приятелят ни от Ямбол, развълнуван се обърна с дружелюбен глас към автора на „Горчиво вино” и зачете:
„Не свършва виното в стаканите, Евтиме!
Извира то във жадните ни чаши.
Зове ни не едно хайдушко име
и с буйството на Яворов ни плаши.”
Компанията мигновено плувна във ведро оживление, наелектризирано от стъкления призивен звън на резливата водка. Възбуден до краен предел, Стефан изживяваше може би един от сетните си и най-щастливи мигове. Тогава усетих не само обаянието на човешкото му присъствие, но и опияняващия полъх на поетическото му очарование.
А силата на творческото му дарование са я почувствали най-добре и ценителите на изящното ни слово още с първите му впечатляващи творчески изяви.
За художествено-естетическите достойнства на неговото четиво са писали Иван Вандов, Иван Попиванов, Симеон Хаджикосев, Емилия Прохаскова, Атанас Свиленов, Иван Сарандев, Тодор Янчев и други професионално добре подготвени представители на литературно-критическата ни мисъл.
И днес, когато ме навестяват приятните съпреживявания, които съм имал с този толкова духовит и разкошен в нравствено и интелектуално отношение, ме обзема остро угризение за закъснялото ни запознаване. Всъщност случаят ме срещна с него ненадейно на едно от поредните съюзни събрания в столицата.
По това време аз бях все още малко познат сред голяма част от пишещите братя, макар че поддържах вече немалко добри връзки с популярни имена в литературните ни среди като секретар на писателското дружество и на Клуба на дейците на културата в Пазарджик.
Неусетно се почувствахме взаимно близки, търсехме се за разговори по телефона. Даже се роди и идеята за взаимни творчески гостувания. И като разбра, че съм издал книга за Дамян Дамянов, настойчиво ме покани за нейното представяне в родния му град.
Още не е угаснала в паметта ми лъчезарната му благородна усмивка, с която ме посрещна при слизането ми от влака на ямболската гара на 9 септември 2000 г.
Поехме към центъра на града, а домакинът едвам възпираше вълненията си, породени от художествено-документалното съдържание на скромното ми издание, посветено на големия ни поет от Сливен.
А интересът към това изненадващо заглавие беше изключително голям сред почитателите на магнетичния наш стихотворец.
Те бяха изпълнили до краен предел залата, предназначена за традиционните културни изяви в града. Това говореше, разбира се, и за мащабността, с която Стефан беше завладял местната духовна атмосфера.
Достатъчно е да си припомним само една висока професионална оценка, споделена от колегата му Димитър Бечев за капиталния му труд, посветен на незаменимия му кумир от Медвен.
„Тази книга на Стефан – изразява удовлетворението си известният литературовед – за Захари Стоянов, големия революционер, писател, държавник, публицист, мемоарист, наистина се оказа съдбовна за нейния създател…”
Безспорно това произведение бележи апогея на целия му вдъхновен житейски и творчески благодатен път.
Моите връзки с този неповторим двигател на литературния живот в Ямбол, макар и осъществени през последните години от живота му, постепенно заякнаха, чувахме се по телефона, пишехме си писма, разменяхме мисли за творчески хрумвания и срещи.
Между другото, трябва да подчертая, че той просто изгаряше от желание за творческо гостуване в Пазарджик, като държеше то да бъде придружено и от съпругата му, за да се докоснат до духовното битие и културната общественост в Града на Константин Величков.
Както в напрегнатото си, добре обмислено всекидневие, така и в непрестанните си творчески търсения, той носеше сърцето и душата на истински възрожденец и даваше всеки ден по нещо от себе си за другите.
През целия си живот дишаше и се движеше с неспокойния ритъм на страната ни, с пулса на духовните процеси, особено в родния му Ямбол.
Посветил се безвъзвратно на литературното поприще и на изкуството, никога не е плащал данък на какъвто и да е конформизъм.
Но затова, че остава верен на себе си като творец и човек, е преглъщал неведнъж горчиви хапове в миналото от самозабравили се партийни велможи, в по-ново време – от безпардонни „демократи”.
И никога не е преставал да отстоява високите си нравствени и естетически принципи, а това несъмнено го извисяваше в очите на съвременниците му. Затова и силно ме впечатляваше уважението, с което го обсипваха съгражданите му, движейки се из този наш топъл южен град, в който като че ли хорската доброта е акустирала завинаги, макар и поставена на незаслужено изпитание от новото нечовешко време.
За жалост голямото напрежение, което изпитваме, се оказа безпощадно към здравето му и на 21 юни 2002 г. Стефан Чирпанлиев най-неочаквано ни напусна.
Никога не съм очаквал, че ще угасне така преждевременно този неоценим и неповторим литературен символ на Ямбол.
4 март 2026 г.
Източник: Литературен свят
https://literaturensviat.com/?p=211706
