ПЪРВИТЕ СУЛТАНИ ИЗДАВАТ ФЕРМАНИ НА БЪЛГАРСКИ!
ПЪРВИТЕ СУЛТАНИ ИЗДАВАТ ФЕРМАНИ НА БЪЛГАРСКИ!
ИСЛЯМИЗИРАНИ ТЪРНОВСКИ БОЛЯРИ КЪТАЛИ СТАРИ БЪЛГАРСКИ ПЕРГАМЕНТИ!
УНГАРСКИЯТ КРАЛ МАТИАШ И СУЛТАН СЕЛИМ ВТОРИ ГОВОРЕЛИ БЪЛГАРСКИ!
На 17 юли 1393 г. Царевград Търнов пада в османски ръце… И тогава: „О позор! – възкликва с горест митрополит Йоасаф Бдински в своето „Похвално слово за Филотея“ – Мнозина се прехвърлиха към непристойната Мохамедова вяра: едни – като се изпоплашиха от страх, някои – като се омекчиха чрез ласкателства или като бидоха победени чрез материална придобивка…“ Един от новоприелите исляма търновски боляри се преобразява във „Феруз бей, син на Абдуллах“. Ако приемем, че и християнското му име е започвало с буквата „Ф“, можем да предположим, че той е бил внук на великия логотет (т.е. пръв министър) Филип, възкачил с дворцов преврат през 1331 г. на престола цар Иван Александър…
На 7 септември 1872 г. Григор Начович (1845-1920) пише (на френски) до Константин Иречек (1854-1918) следното: „Добрите новини… са, които той /В.Д.Стоянов/ ми дава от Търново. Той направил запознанство с турци, произхождащи от благородни български семейства. Но, което е най-интересно, някои от тях са признали своя произход и са се върнали (още тайно) към своята народност: признават България; техен учител е… (Пандели) Кесимов… Те притежават стари пергаменти, без съмнение твърде важни, но няма да ги покажат никому, докато не ги прочетат сами. Прочитането на тия пергаменти, между които несъмнено ще има семейни документи, ще ги закрепи в техния роден патриотизъм. С помощта на тия високопоставени личности, твърде влиятелни в Търново, Стоянов могъл да посети всичките български развалини, особено българската църква „Свети Четиридесет“, която, както знаете, сега е джамия…“
А споменатият виден възрожденец Пандели Кисимов (1832-1905) през 1900 г. пише в своите „Исторически работи“, част II на стр. 12-13 следното: “Мютевелиите /притежатели на вакъф, т.е. ислямски обект или имот за благотворителни нужди – бел. Х.Б./ на тая (Хисар) джамия /на хълма Царевец/ бяха двамата братя Етем бей и Шукри бей, синове на потурчен някой (си) търновски болярин – още при превземание на Търново от турците; те са се грижели за нейното поддържане. И двамата бяха благовъзпитани младежи, в гуляите обичаха да се сдружат с връстници от българите. По-малкий брат, Шукри бей, учеше и знаеше български да пише и прочита. Бях му приятел и често го спохождах. Във време на войната на 1877 и двамата избягаха наедно с турското население. Етем бей наскоро умря в Одрин, а малкият брат Шукри бей получи някое чиновническо назначение в Цариград и по-сетне умря в Македония… Подир танзимата /период на реформи в Османската империя между 1826 и 1876 г. – бел. Х. Б./ – продължава Пандели Кисимов, – когато последува унищожението на спахилъците, по време на султан Метджита (1839-1861), майката на тия бейове отиде в Цариград и чрез Валидие Султан /майката на султана/ представи документа за привилегията на семейството си, дадена от Завоевателя, документ, писан на пергамент и на български език. Доказано е (в него), че първите завоеватели султани и след установяването им в Цариград (29 май 1453 г.), … са си служили с български писци. Този важен документ беше даден на г-на Гаврил Кръстевича да го преведе на турски език. Сам той, Гаврил Кръстевич, ми е разказвал това. Где и у кого в ръцете се намерва сега този документ и дали ще се намери някой път, това са въпроси без отговор.“
Данните за притежавани от ислямизирани търновски боляри стари пергаменти се подкрепят и от сведения на Петко Славейков, Звезделин Цонев, Моско Москов, Недялко Каранешев. Според последния например споменатият Етем бей е „държал в една малка стаица стари пергаментови книги и знакове на болярско достойнство, а също така и една икона“. Според спомените на Трифон Гавраилов един от най-добрите приятели на Етем бей е бил Бачо Киро, комуто беят „се открил, че бил от българска кръв… и че имал в дома си стари български книги. Помнел как неговата прабаба вечер срещу големите християнски празници палела кандило и му обяснявала, че го пали за душите на прадедите им, защото те били християни, а после потурчени.“
Докторът по история Тодор Янков (1865-около 1941) пише: „Етхем бей беше един честен и добър човек, който се ползваше и от уважението на българите. За него се говореше да е от български болярски род, възприел мохамеданството след превземането на Търново (17 юли 1393 г.). Някои стари търновци, които го познаваха по-отблизо, уверяваха, че той сам е признавал своя български произход, като притежавал и старобългарски документ, потвърждаващ болярството му.“ Звезделин Цонев допълва, че Етем бей (според собствените му думи) имал книга от зайча кожа, в която на български се пишело за рода му. Според Цонев листове от този пергамент открил любителят на старините в Търново – споменатият по-горе Недялко Каранешев. Това, което напълно потвърждава, че Етем бей наистина е притежавал стари пергаментови книги, е една твърде показателна приписка, гласяща следното: „Тази кожа е взел дядо Цвятко от зданието на Етем бей във Велико Търново; когато боядисвали зданието, откъснал от една книга голяма… 1871 год.“ Впрочем, в книгата си „Старини из българска земя“ (1937 г.) Зв. Цонев съобщава, че Етем бей „особено когато попийвал, явно (т.е. открито) говорел за българския си произход и покрай това – че имал у дома си иконички и кандило, които съхранявал от прадедите си“. А домът на Ферузбеевите потомци (пак според Цонев) бил „малък дворец в Търново“ с мебели за 60 000 франка на времето /приблизително 1844-1877 г./“.
През 1915 г. в брошурата си „Черковата Света Петка в Търново“ Моско Москов (1863-1947) почти буквално преповтаря писаното от Пандели Кисимов през 1900 г. „Те (Етем бей и Шукри бей) – пише Москов – като видели, че с премахването на спахилъците се лишават от Хисарската джамия, пращат майка си в Цариград при валиде – султана. Майката на тези бейове, с документ в ръце, издаден от първия управител на Търново, могла да издействува да си запази правата семейството ѝ над Хисарската джамия. Този документ бил написан на български. (Първите турски владетели издавали много документи на български. – бел. на М. Москов). Турското правителство пратило този документ на Гаврил Кръстевич, за да го преведе на турски. Кръстевич го превел, пратил превода на турската власт, а оригинала задържал. Султанът уважил този документ и признал правата на тези търновски бейове над Хисарската джамия. Бейовете се ползували от доходите ѝ чак до Освободителната война.“ Тук само ще уточним, че при владеене на джамия имаме не „спахилък“, а „вакъф“; иначе в достоверността на цитирания пасаж не виждаме някакви основания да се съмняваме. Гаврил Кръстевич (1817-1898) завършва право в Париж (1838-1843 г.), след което се установява на служба във ведомството на правосъдието на Османската империя в Цариград. Тъй че никак не е чудно дето (най-вероятно през 1844 г.) се обръщат към него с юридически документ (явно става дума за вакъфнаме). Друг е въпросът дали е редно вакъфнаме да се издава на български. В тази възможност напълно е убеден Петко Славейков, който привежда например следните данни: „Висшите чиновници във войската /на Османската империя/, както и всичкото тяло на еничарите, по свидетелството на /еничаря/ Павле Новия (1531 г.) и на други, говорели си по словенски, т.е. по български. Султан Селим II (1566-1574) знаел и говорел по български. Отначало даже, в продължение на няколко десетки години в канцеларията на султаните много актове се писали по български, издавали се грамоти на този език.“ Това съвсем не са само умозрителни заключения на Славейков, а те почиват и на доста негови лични разговори с потомци на потурчени боляри. Той пише например: „Търновските и плевенските мютевелии – бегове… говорили ми са много и за хрисовули, които имали, но не съм ги виждал“. А най-вероятно споменатият Шукри бей му казвал, че Хисар джамия „им била мираз (наследство) от дяда им Фируз бея и … че имали у тях си един ферман за това и два-три други, от които единият бил български. /Явно се касае за вакъфнамето прибрано от Гаврил Кръстевич. – бел. Х.Б./ Той щеше да ни го донася уж да го видим, но аз отидох в Цариград после и не зная друг виждал ли го е. Те са потурнаци в Шишманово време…“ Твърде възможно обяснение на факта дето бейовете – потурнаци така и не показват на Славейков документите си на български, ни дава Григор Начович в цитираното си в началото на тази статия писмо. Нека повторим тук следните думи от него: „Те /бейовете – потурнаци в Търново/ притежават стари пергаменти… , но няма да ги покажат никому, докато не ги прочетат сами.“ Това обяснява донякъде и защо руският вицеконсул във Варна Ал. В. Рачински не успял през 1861 г. да откупи старини от Етем бей.
Напълно сигурно е, че първите султани издавали много документи на сръбски език. По онова време (началото на XV век) обаче едва ли е имало голяма разлика между сръбски и български, още повече, че в Сърбия тогава е била използвана създадената от българина Константин Костенечки т.нар. ресавска редакция, която почти съвсем незначително се отличава от тогавашния български език. Тъй че по-вероятно и даже много по-правилно ще е, ако се приеме, че действително официални османски документи са били издавани по-скоро на среднобългарски, отколкото на сръбски език. И най-накрая все в подкрепа на данните за наличие на вакъфнаме на среднобългарски език у последните предосвобожденски потомци на Гаази Феруз бей (XIV-XV век) ще приведем едно още по-ранно и затова още по-автентично свидетелство. Намираме го у съвременник на унгарския крал Матиаш Корвин (1458-1490), който съвременник съобщава, че „Матиас разбира твърде добре българския език, на който турците пишат своите дипломи.“
В заключение нека цитираме един интересен обобщаващ пасаж у Раковски, който гласи: „В тях Михал беювци, както и в други спахийски беюве, от българска… порода, нахождат се твърде важни работи за наша повестност. Първо в берати им е записано едно и какво да е историческо събитие, за кое им са дадени и кое разяснява точно нещо от наша повестност, понеже във всеки берат е записано и леточисление… В тях се нахождат и български старини, като сребърни изделия, оръжие, пенязи (монети), конски украшения…, а може би и стари български книги и записки“ (1860 г.). Този откъс важи с пълна сила и за търновските бейове, от които – според Моско Москов – само Рашид бей бил анадолец, а всички други били „българи от търновски болярски родове“.
Хараламби Баев,
Историк в ПГ „В. Левски“ – Ямбол
Снимка: kristour.com