Грамота на Мирчо Стари

Грамота на Мирчо Стари

Преди няколко дни бе публикувана следната влахо-българска грамота, по молба на нашия почтен сътрудник и съмишленик Евгений Панайотов, днес ви предоставям нейн печатен препис и превод на новобългарски, както и кратък анализ върху езика й, заедно с изводите които можем да си направим от него.
Грамотата се явява хрисовул (указ) на Мирчо Стари към Стругалския манастир, относно утвърждаването на селото Пулковци към манастира, и освобождаването му от данъчните и други задължения към воеводството. Писана е през 1409 г. в Гюргево. Издавана е от Юрий Венелин (Влахо-Болгарскія или Дако-славянскія грамоты, 1840 г.), но в силно русифициран вариант. Печатен препис е направен още от Любомир Милетич (Бѣлѣжки отъ едно научно пѫтуванье въ Ромъния, 1933 г.), с леки отклонения спрямо предоставения долу от мен вариант.

Постарах се буквите да бъдат предадени дословно, и възможно най-точно, доколкото клавиатурата ми позволява. Текста представлява скоропис, с множество съкращения на често използваните думи, съкратени и надстрочно изписани са още падежните окончания, всички букви съм разгънал на главния ред, като не съм допълвал отсъстващите букви. Следва да отбележа че разликата между “у”, “оу”, “ѵ”, и “ꙋ”, бидейки равностойни, може да не е съблюдавана навсякъде, което не влиае на четенето на текста.

«Азъ иже въ х҃а бг҃а бл҃говѣрньїи и хс҃ѡлюбивьїи и самодръжавньїи їѡ҃ мирча великьїи воевода и гнь, мл҃тїѫ бж҃їѫ и бж҃їемъ дарѡванїемъ, обладаѫщоуми и гд҃воущоуми въсеи земи оуггровлахїискои, и запланискьїм странам, и ѡба пол҃ по въсемоу подоунавїю, даже и до великааго морѣ, и дръстру҃ грд҃оу владалец҃. бл҃гопроизволи гд҃во ми своим҃ бл҃гьїм произволенїем҃ чс҃тьї и срдцемъ, и дарѡвах сѫи въсечс҃тньї, и бл҃гоѡбразньїи, и прѣпочтанньїи над въсѣми чъстїи, дарѡв҃ настоѫи҃ хрїсовѵл҃, мл҃енїꙗ ради, и прошенїꙗ непрѣзрѣх почтанньїѫ болѣре гд҃ва ми, лѡг҃ѳетѣ бал҃довина, и жупана шербана, и рд҃оула станова, ꙗко селѡ що ес҃ приложил҃ жупан҃ галь монастирю прчс҃тьїѫ бц҃ѫ, еже ес҃ въ строугали, зовомое поулк҃овци, ѡсвобаждать го и само гд҃во ми, да ес҃ на ѡхабѫ, почѧв҃ше ѿ ѡвчїего вам҃, ѿ свиніего вам҃, ѿ пчеларства, ѿ къблар҃ства, ѿ винарства, ѿ глѡбѫ ѿ повоза, ѿ подводѫ, рек҃ше и ѿ малїих слѵж҃бах, и даждах даже и до великьіх, ѿ тѣх въсѣх да е҃ на ѡхабѫ томѵзи монастирю, и еще ж҃ що ес҃ закон҃ г҃ дн҃и да ловѧт гд҃ву ми моруни и то ѡсвобаждамъ да ес҃ монастирю, и еще ж҃ мѵ прилагам҃ да имат҃ ѡброк҃ ѿ къщѫ гд҃ва ми на въсѣко лѣто еі҃ къбльї и в҃ возилници вино. кто ли сѧ ще покусит҃ ѿ болѣрь гд҃ва ми, малих же и велицих, или ѿ работник҃ гд҃ва ми посилаемьїх, по млс҃тех и по работах гд҃ва ми, ꙗко да им҃ позабѧт҃ тѣмзи селѣном҃, аще и ѡ власѣ едином҃, при животѣ гд҃ва ми или при животѣ сн҃а гд҃ва ми михаила воеводѫ, то таковьїи имат҃ приѧти великѡ злѡ и ѡргїѫ ѿ гд҃ва ми, како прѣстѫпньїк҃, и невѣрник҃ сїемꙋ хрісовулу гд҃ва ми, развѣ великѫ воискѫ да служѫт҃ гд҃ву ми, а ино нищо помнѡг҃. Ѡбаче ж҃ и по смр҃ти гд҃ва ми кѡг҃ изберет҃ г҃ь б҃ъ бъїти гс҃днъ влаш҃скои земи ѿ срд҃чнааго плода гд҃ва ми, или ѿ сърод҃ник҃ гд҃ва ми, или ѿ иноплеменик҃, да аще кто почътет҃, и поновит҃, и оутвръдит҃ сьїи хрісовоул҃ гд҃ва ми, тѡг҃ г҃ь б҃ъ да почътет҃ и да съхранит҃. аще ли разорит҃, и расипет҃, а не ꙋтвръдит҃ и не съхранит҃ сїꙗ вїшеписанньїх, то таковааго б҃ъ да разорит҃, и да убиет҃, и въ сїи вѣк҃ и въ бѫд҃щи и учѧстїе да имат҃ съ їоудѫ и съ арїѫ, и съ ѡнѣми рек҃шїими їюдее, еже рекошѧ на х҃а сп҃са нашего, кръв҃ его на них҃, и на чѧдох҃. и еже ес҃ и бѫдет҃ въ вѣкьї амин҃―»
[―оттук нататък, текста продължава отдолу нагоре по десния ръб, наляво и наобратно по горния, и завива на левия. В тази част са записани свидетелите, датата и мястото―]
«Свѣд҃теле сїему хрісовулу, р҃дулъ бан҃, жѵпан҃ драгота, стан҃чюл҃ бар҃булов҃ сн҃ь, р҃дулъ станулов҃ сн҃ь, шербан҃ вистїꙗръ, ꙗркьїн҃ намѣстник҃, б?стѣ и чръни, и жѵпан҃ белота, и ман҃чул вистїꙗръ, и лѡг҃ѳет҃ бал҃довин҃, и азъ михаилъ еже исписах въ гюргевѣ градѣ мц҃а маїꙗ, аі҃ :―
лѣтѵ же тѡг҃да текѫщѵ ҂ѕцзі инд г҃»

В превод на новобългарски, текста гласи следното:
«Аз, в Христа бога благоверен, христолюбив, и самодържавен Йо Мирча велики воевода, господин по божия милост, и по божие дарование владеещ и господствуващ над цялата Угровлашка Страна, Запланските Страни¹, и двата бряга по цялото подунавие, даже до великото море, както и на град Дръстър владетел. Благопроизволи господството ми, със своето благо произволение, чест и сърце, и дарувах този всечестен, благообразен и препочтен над всички чести, даров настоящ хрисовул, заради молбите и просбите не презрях почтените боляри на господството ми, логотет Балдовин, жупан Шербан и Радул Станов, та селото което е приложил жупан Гал към Манастира Пречиста Богородица в Стругал, наричано Пулковци², освобождава го самото ми господство, да бъде в охаба³, започвайки от овчият данък, от свинския данък, от пчеларството, от къбларството, от винарството, от глобите, от превоза, от подвода⁴, сиреч както и от малките служби, така и от големите дажди, от всички тях да е на охаба към този манастир, и още що е закон 3 дни да ловят моруни⁵, и това освобождавам да е на манастира, още им прилагам да имат оброк от къщите на господството ми, на всяка година 15 ведра и 3 возилници вино. Който ли се покуси сред болярите на господството ми, малки или големи, или сред работниците на господството ми, пращани по милост и по работите на господството ми, че да измамят тези селяни, ако ще и влах един⁶, при живота на господството ми или при живота на сина ми Михаил, то такъв има да приеме велико зло и оргия от господството ми, като престъпник и неверник на този указ, освен ако не служи във великата войска на господството ми, а друго нищо повече!

Обаче и след смъртта на господството ми, когото и Бог избере да бъде господин на влашката земя, било от сърдечния плод на господството ми, било от сродник, или от иноплеменник, ако той почете, обнови и утвърди този указ на господството ми, нека и Бог го почете и съхрани, ако ли го разори и разсипе, вместо да утвърди и съхрани горенаписаното, нека и Бог да го разори и убие, и в този век и в бъдещия, и да последват съдбата на Юда и Арий, и на онези наречени юдеи, които рекоха на Христа спасителя наш, кръвта негова на тях, и на децата им. И което е, ще бъде во веки веков, амин!

Свидетели на този указ: Радул бан, жупан Драгота, Станчюл Барбулов син, Радул Станулов син, Шербан вистияр⁷, Яркин наместник, Б•сте и Чърни, жупан Белота, Манчюл вистияр, логотет Балдовин, и аз Михаил, който изписах в град Гюргево, месец май, 11-ти, в текущата година 6917(=1409), трети индикт.»
――――
1. Има се предвид част от Трансилвания, която е попадала в пределите на влашкото воеводство.
2. Аз не намерих никаква следа от тези места. има мнение че манастира се е намирал където сега е манастира Glavacioc.
3. Охаба се тълкува като “о-хаба“, свободно хабене (харчене), т. е. “в охаба” значи “лишено от данъци”.
4. Предполагам че се имат предвид водопроводите.
5. Вид голяма риба, Huso huso, която живее на Дунава.
6. Тази част като цяло няма много ясно тълкуване, за мен “позабѧт” е съкращение на “позабавѧт“, чийто корен, “бав-” е каузатив от “бы-“, който с представката “за-” носи значението “забравям” (рус. забыть), така “забавити” означава “давам да забрави” (срв. бълг. “забавлявам”, с производно значение), така значението в контекст би било “да измамят тези селяни” (“да дадат да забравят на тези селяни”), като “имъ” и “тѣмзи селѣномъ“, се явява двоен дателен, характерен за новобългарски.
7. Вистияр = хазнатар.
――――――
Най-долу виждаме характерна в църковен стил вяз, която е нещо като монограма на владетеля. На нея виждаме изписани стилизирано следните букви:
ІѠ҃ МИ҃РЧѢ ВОЕВОДА МЛС҃ТЇѦ БЖ҃ЇЄѪ ГДНЪ
В превод: Йо Мирча Воевода, с божия милост господин.

Специално внимание искам да обърна върху езика. Румънските историци открай време са пренебрегвали славянските езици на територията на днешна Румъния, за тях, всичко писано на кирилица, което не е на румънски, е еднакво и безразлично обединявано под термина “limba slavonă veche”. Върху характера на този език, и неговото евентуално деление, са правени много малко проучвания, и то предимно от чуждестранни автори. Сред тези малобройни изследвания, освен краткото описание на някои особености, направено от Любомир Милетич (Бѣлѣжки отъ едно научно пѫтуванье въ Ромъния, 1933 г.), внимание заслужава също по-подробното описание, направено от Бернщейн (Разыскания в области болгарской исторической диалектологии; Том 1 – Язык валашских грамот XIV―XV веков ; 1948). Засега обаче аз ще се съсредоточа изключително върху разглежданата грамота.

Известно е че от периода на обособяването на заддунавските земи първо като отделни воеводства, та чак до падането им под фанариотска зависимост, основния литературен и църковен език е бил старобългарския. Паралелно с него обаче, в канцеларните документи ние откриваме много силно присъствие на местни разговорни диалектни елементи, които се противопоставят на изключително книжния характер, носен от старобългарския. Това и доказва и присъствието на местно славяноезично население във Влахия през този период, което румънската историографи категорично се опитва да отхвърли.
Книжните старобългарски черти срещаме във всички влашки грамоти. Обикновено към тях спадат различни религиозни формули, както и встъпителните и крайните редове, които обикновено се преповтарят в много редове. Специално в тази грамота старобългарската реч е особено добре съблюдавана, най-вече в уводната част, където намираме съвсем леки отклонения. Като пример за такива вкаменени изрази имаме «милостїѭ божїеѭ» (по божия милост), «божиемъ дарованиемъ» (с дар божи), думи като “иже” (който), “еже” (че, което), стари причастни форми – “настоѫи” (настоящ) също са изкуствено внесени, и поддържат предимно книжния характер на изреченията. Тука също се вписват повечето сложни прилагателни като “христолюбивыи“, “самодръжавныи“, “благовѣрныи“, “благопроизволи“, “благообразныи“, “вьсечьстныи“, и т. н.

За нас обаче са много по интересни тези черти, които отразяват особеностите на разговорната реч, и които дават ценни данни за езиковото състояние през този период. Тук съм изредил и описал по-важните от тях:

• Дателен падеж вместо родителен: това е една от най-важните промени в историята на българския език, замяната на род. с дат. п. предшества конструкцията “на + винителен”, придобила в ново време общобългарски характер, в грамотата тази особеност е представена доста добре: «Дръстроу градоу владалець» (вм. «Дръстра града»), «господинъ влашскои земи» (вм. «влашскыѧ землѩ»), «съвѣдѣтеле сїемоу хрисоволоу» (вм. «сего хрисовоула). Тук спада и формализирания израз “господство ми” (изписвано “гдво ми“), точен аналог на новобългарските “главата ми”, “името ми” и пр. Паралелно обаче се среща родителен, преди всичко като книжно църковно влияние: «по работах господства ми», «при животѣ господства ми», «при животѣ сына господства ми», «кръвь его на нихъ».

• Винителен падеж вместо родителен при женски род: още една характерна за българския език особеност, тя е разпространена и до ден днешен, там където е съхранен стария именен слой. В грамотата тази черта е закономерно и последователно застъпена: «монастирю прѣчистыѫ б(огороди)цѫ» (вм. прѣчистыѧ богородицѧ), «отъ глобѫ» (вм. отъ глобы), «отъ кѫщѫ» (вм. отъ кѫщѧ), «сына господства ми михаила воеводѫ» (вм. михаила воеводы).

• Разговорния местоименен съюз “що” вм. старобългарското “еже” е още една изключително народна черта. В старобългарски, относително местоимение “що” въобще не че среща, вместо него се използва “еже“, а в още по-консервативните текстове, се употребява напълно съгласувана форма като “иже” (който), “ꙗкъже” (какъвто), “идеже” (където). В грамотата тях срещаме само в определени заучени фрази: «азъ, иже въ Христа Бога благовѣрныи…» (Аз, който в Христа бога (съм) благоверен), «и еже естъ, и бѫдетъ въ вѣкы» (И което е, ще бъде завинаги). Чисто народен характер носи формата “що ес҃” (вероятно и глагола “естъ” в тия случаи да се произнася по народному “е”): «село що е приложилъ Жупанъ Галь», «що е законъ»; изписването “що” вм. правилното “что” (респ. нищо вм. ничто), още веднъж доказва народния характер на тази дума.

• Частица “-зи” при указателните местоимения: вероятно най-ярката чисто българска черта във влашките грамоти, тук я срещаме два пъти: «томузи монастирю» (на този манастир), «тѣмзи селѣном» (на тези селяни). В старобългарски тя не се среща, сред останалите славянски езици присъства в сръбски, наличието и във влашките грамоти е доказателство за българския характер на влашкия народен славянски говор.

• Глаголните облици «освобаждать го», «освобаждамъ» също заслужават внимание, на първо място, тука има стягане на гласните вместо “-ае-” (освобаждаеть) се явява просто “-а-“, това със сигурност е под влияние на родното произношение. Обликът “освобаждамъ” ни подсказва и още нещо, във Влашко този облик е гласял “-ам” (както в български: “гледам”) а не “-аѫ” (стб. “-аѭ” > рус. “-аю“, “гледаю”). Местоименния показател “го” вм. книжното “его” е също, характерна черта за българския.

• В грамотата имаме и един пример на сравнителна степен с “по-” («а ино нищо помнѡго»), където “по-много” (повече) замества стб. “вѧще“.

Тези и други особености категорично потвърждават застъпеността на разговорния български език сред влашкото население. Румънските историци често лансират и други противоречиви теории, една от тях е че “славянския език” (т. е. “limba slavonă”) бил изопачен във влашките грамоти поради това че той не бил говорен, и особено под влияние на румънския език. Това разбира се, не е така, в разгледаната от нас грамота румънски думи отсъстват. Една единствена унгарска дума се среща и в румънски, “вамъ” (рум. vamă, унг. vám, такса), появата й в мъжки род (“от овчиего вам(а)“) по-скоро подсказва че източника е пряко унгарски, без румънско посредничество. Единствените следи от румънската реч намираме в няколко имена, а именно: Шербанъ (“șerb”, слуга < лат. servus), Барбуловъ (“barbă”, брада < лат. barba), а също вероятно и имената Станчюл, Манул, при които “-ул” е може би предание на румънския член “-ul” (-ът). Други имена, носещи определено български характер са Белота, Драгота, Чръни, вероятно и Яркын (притежателно от възможно женско име Ярка). Такава е езиковата картина във Влахия през началото на 15-ти век. Румънската реч е присъствала, но тя не е измествала българския, дори във всекидневната употреба. Влиянието което е оказал български върху румънски, и слабото отражение което е могъл да даде румънски върху местния славянски говор, потвърждават още веднъж това съотношение между езиците, а не такова каквото изкуствено наливат румънските академици.